Самота

     Осъзнах, че съм сама, когато спрях да се обаждам първа и никой не ми се обади цяла седмица. Първия ден си казах, че е съвпадение. Втория ден, че всички са заети. На третия ден започнах да проверявам телефона си по-често.

     Седмицата мина бавно. Работя в малък офис. Правим си кафе сутрин, говорим за времето, трафика, сметките. Нормални неща.

     Винаги съм била тази, която първа пишеше съобщения. „Хайде да се видим?“, „Свободна ли си утре?“, „Хайде да пием кафе?“

     Същото беше и с приятелите ми от гимназията. Ако не пиша съобщения, няма разговор. Дълго време не го осъзнавах. Мислех си, че просто съм по-активна.

     Една вечер се прибрах и оставих телефона си на масата. Бях уморена и нямах енергия да поддържам разговор. Казах си, че този път няма да пиша на никого. Просто ще видя дали някой ще се сети за мен.

     Първата вечер беше тиха. Приготвих вечеря, изядох я пред телевизора, след което измих чинията си. Погледнах телефона си - нищо. На следващия ден на работа една колежка ми разказваше как е била навън с други колеги. „Трябваше да дойдеш“, каза ми тя. „Не знаех.“ „Ами... решихме в последния момент.“

     Усмихнах се. Не казах нищо. Същата вечер се прибрах сама отново. Телефонът ми мълчеше. На третия ден написах съобщение, след което го изтрих. Исках да видя дали ще мога да издържа и дали някой ще се сети за мен.

     В петък колегите ми отново излизаха. Чух ги как правят планове.

     Никой не ме покани. Не защото ме избягваха. Просто не мислеха за мен. Това беше по-болезнено. Седнах на дивана и се замислих.

     Наистина ли съм сама, или просто съм свикнала да ми е удобно?

     В неделя излязох на разходка сама. Минах покрай едно кафене. Вътре беше пълно с хора. Седнах сама на една маса. Поръчах си кафе. Погледнах хората около мен. Смях, разговори, телефонни обаждания, снимки. Просто бях там. И за първи път не се чувствах зле. Не защото не ми липсваха. А защото осъзнах нещо важно. Ако не спра да давам постоянно, никой няма да разбере, че и аз имам нужда от това. За първи път си дадох време да реша дали наистина го искам. Може би проблемът не беше, че бях сама. Проблемът беше, че бях свикнала да се доказвам, за да не бъда сама. Сега все още се уча. Да не пиша винаги първа. Да, не се предлагам през цялото време. Не се чувствам виновна, че искам внимание. Не знам дали това ще ме направи по-малко самотна. Но поне ще бъда по-честна със себе си.

 Какво мислите?

За въпроси и предложения, моля, в коментарите.

Ще съм благодарна да оцените моя труд и гласувате за блога ми на: 

Follow ZigZag Library