След 1989 паметниците са обект на ожесточени битки
между привържениците на това те да бъдат заличени, и онези които държат на тяхното запазване. В тези битки са въвлечени не само политически партии, граждански движения, но и държавните администрации както на България, така и на Русия.
В последна сметка паметниците са оставени на природните стихии. Но природата на тези места е особено планирана. Околностите на паметниците са сред малкото останали публични пространства. За това, отвъд всякаква идеология, младите ги присвояват за своите културни практики – скейт бордизъм, графити, лющене на семки. Те често са изнесени извън града, стават ориентир на неделните разходки.
Паметниците са обърнати към вечността. В България обаче, много по-важната им роля е да се обръщат към съгражданите, да ядосват противника, да парадират с власт или пари. През 90те години битката се води по оста комунизъм-антикомунизъм.
След 2000та паментиците стават оръжие в етническите битки. Единственото поле на консенсус е Васил Левски, чиито монументи се мултиплицират безспирно из страната. Има разбира се и екзотика, свързана с вкусовете на новите спонсори. Въпросът „кои сме ние” с нова сила се поставя в България, за която в ЕС никой нищо не знае.
Паметниците са начин да се бележи мястото, да му се даде неповторима специфика. Разбира се главното е да те признаят. Само че как? Монумента на Света Богородица в Хасково от 2004 с уникална лекота успява да съвмести в общ ансамбъл наследения монумент на ремсиста, и стъклописа, изобразяващ сърцето на Данко (герой от Максим Горки) и бива трансформиран в християнски символ в подножието на гигантска статуя на Богородица, призната от Гинес за най-голямата по размер в света.
Автори: Ивайло Дичев, Красимир Терзиев
За въпроси и предложения, моля, в коментарите.
Ще съм благодарна да оцените моя труд и гласувате за блога ми на:
Няма коментари:
Публикуване на коментар