Има една странна и болезнена несправедливост – че именно
най-близките на душата ни хора могат да ни наранят най-дълбоко. Това не е
случайност – това е почти природен закон. Любимите ни хора познават слабостите
ни, знаят кои бутони да натиснат. Знаят къде сме по-уязвими, отколкото
изглеждаме. И най-страшното е, че често го правят несъзнателно – по навик, от
умора или по модел, който самите те са наследили.
И така, "живея" с един човек и усещам как радостта
ми бавно си отива. Но аз да си тръгна е страшно. А и как да си тръгна, когато
зад гърба ми има страх от самота? Или просто не искам да го отрежа – това е
моят любим, не е враг.
И тук започва моето вътрешното раздвоение. От едната страна
– навик и лоялност. От другата – все по-силното чувство, че той не ме
забелязва. Или, още по-зле – че ме приема за даденост.
➤ Ще престана да бъда удобната жена, защото аз сама съм
позволила това. Уважението не се изпросва и не се „изработва“.
➤ Ще проявявам ледено спокойствие: спирам да "храня
агресора".
Ако партньорът ми е "удобният", той е идеалното огледало. Аз викам – получавам вик. Аз упреквам – получавам упрек. Аз обвинявам – получавам обвинение. Всичко по схема. Но ако аз не отговоря – схемата се срива. Това е началото на промяната.
➤ Желязно правило: границите са по-важни от любовта.
Казват, че любовта няма граници. Но любов без граници не е романтика. Това е
катастрофа. Особено във връзката. Ако аз не съм очертала какво е позволено и
какво е категорично забранено, някой друг ще го направи вместо мен. Или майка
му. Или миналото му. Или сянката му.
Създадох си две основни правила. Те са кратки, ясни и
безусловни. Например:
• Не си позволяваме обидни думи – дори в гняв.
• Не отвръщаме на стари обиди – или е простено, или не е
простено.
Ще ги изговоря спокойно. Ще ги сложа в хладилника, ако
трябва. И ще ги спазвам. Всяко нарушение ще има своите последици – не като
наказание, а като закономерен отговор, както в природата.
➤ Реших да бъдa ценна: ефектът на златната чаша.
Пластмасовата чашка се заменя лесно. Златната – не. Но ако
години наред аз съм била за него като човек, когото той може да забрави,
прекъсне, пренебрегне – аз не очаквам той изведнъж да ви види като безценна.
Ценността не се доказва. Тя се усеща.
Какво ще направя? Ще отделям време за себе си. Ще се
"разхождам" сама. Няма да обяснявам всяка своя крачка. Това не са
глупости. Това са граници. А границите са основа на идентичността. Защото това,
към което ти не се отнасяш с уважение, един ден то ще си отиде от теб.
➤ Сянката на присъствието: ще изчезна, за да стана видима.
Една много проста и жестока истина е, че докато съм тук той не ме вижда. Усилията ми стават норма. „Винаги съм тук“ е като досаден шум от хладилника. И чак когато изчезна, ще се появи тишината. Тишина, в която той ще ме търси. Това не е манипулация. Това е реалност, когато отсъствието се превръща в огледало, в което другият най-накрая вижда коя съм била и какво съм му дала. Така няма да ме има за ден, или два. Спирам да пиша първа. Спирам да предлагам рамото си при всяка буря. Нека и другите поемат отговорност. Защото човек осъзнава ценността само чрез отсъствието.
Вместо финал: Не съм длъжна да "заслужавам" любовта му. Най-разрушителното е: „Той ще ме обича, ако…“ Ако съм търпелива, удобна, полезна, красива, спокойна, мълчалива, невидима. Но любовта не зависи от условия. И уважението – не изисква жертви.
Признавам: Да, не съм идеална. Да, изморена съм. Да, не мога повече така. Да, това съм аз. А той или ще ме приеме, или ще ме загуби.
Няма коментари:
Публикуване на коментар