Пенчо Петков Славейков - Личности

Пенчо Петков Славейков - Личности 

Пенчо Петков Славейков е български поет, един от участниците в кръга „Мисъл", наред с Кръстьо Кръстев, Петко Тодоров и Пейо Яворов. Той е най-малкиятсин на поета и политик Петко Славейков. Брат е на политиците Иван Славейков и Христо Славейков. Пенчо Петков Славейков е роден на 27 април 1866 г. в Трявна. Учи в родния си град и в Стара Загора, където през 1876 г. баща му е назначен за учител. Той е свидетел на опожаряването на Стара Загора по време на Руско-турската война, споменът за което остава завинаги в съзнанието на бъдещия поет. Тези „враснали тъй дълбоко в душата спомени"„Кървава песен".Семейство Славейкови едва се спасява от пожарищата и се събира в Търново. служат на Славейков при работата му върху Пенчо Славейков е най-малкото седмо дете в семейството на Петко Рачов Славейков и Ирина Райкова. Има братя Христо, Иван, Рачо, Райко и сестри Донка, Пенка. След края на войната се премества в Сливен, през 1879 г. отново в Търново, където Петко Славейков издава вестниците „Остен" и „Целокупна България", а Пенчо Славейков участва в разпространението им. В края на 1879 г. семейството се установява в София, където Славейков учи до 1881 г. След въвеждането на Режима на пълномощията, баща му, един от водачите на Либералната партия, е арестуван, след което заминава за Източна Румелия. Пенчо Славейков продължава образованието си в Пловдив. През тези години се заражда любовта му към народното творчество. Бащата и децата записват народни приказки, песни, легенди, старинни предания. Славейков придружава често баща си в пътуванията му из различни краища на България за езикови, етнографски и фолклорни проучвания, изучава от първоизвора изкуството и езика на народа. През януари 1884 г. заспива върху заледената Марица след невинна детска игра и заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж, за цял живот остават поражения затруднен вървеж (движи се с бастун), пише с усилия и говори трудно. След тримесечна борба със смъртта Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на меланхолия, от които търси лек в книгите и в творчеството. За да излезе от тежката криза, му помагат книгите на Иван Тургенев и В. Г. Короленко „Живи мощи"„Слепият музикант". В борба с неволята Славейков калява волята си и започва да гледа на страданието като на велик учител, извисяващ духа. Тази идея намира по-късно художествен израз в редица творби. Възгледът за страданието се затвърждава и от общуването му с творчеството на Хенрик Ибсен, Фридрих Ницше,Хайнрих Хайне и други. След нещастието у Славейков се заражда и склонността да осмисля творчески самотата. Стихотворенията, които пише по това време, са повлияни от Хайне, чиито творби чете в руски превод.

Любовта на Мара Белчева  и Пенчо Славейков  е драматична и неповторима. И сега - поне на 50-левовата банкнота те са неразделни - на лицевата й страна е ликът на Пенчо, а на обратната - фигурата на Мара.

 

 

Мара Белчева (1868-1937)

 

    Родена е в Севлиево. Завършва средно образование в Търново. Следва във висш девически институт във Виена. Учителства в Русе и София. След убийството на съпруга й министър Христо Белчев (1891 г.) следва филология във Виена. От 1903 г. е близка с Пенчо Славейков, чийто жизнен път споделя до смъртта му. По време на Междусъюзническата война (1913 г.) е милосърдна сестра и учителка в София. Белчева е поетеса и преводачка с широки културни интереси. Превежда произведения от Фридрих Ницше – "Тъй рече Заратустра" (1915 г.), Г. Хауптман – "Потъналата камбана" и др. Публикува стихове от 1907 г. Неголямото й по обем творчество е неповторимо индивидуално в историята на българската "женска" поезия. Духовно обогатена от общуването си с Учителя Петър Дънов, създава стихове, в които прозира размисъл върху вечните човешки въпроси.

Пенчо Славейков и Мара Белчева

     Тя е музата на българската поезия, той е един от великите ни интелектуалци на всички времена. Мара Белчева и Пенчо Славейков са онази двойка, в която любовта и духът са свързани по удивителен начин, за да бележат целия български ХХ век.

Една майска вечер на 1903 година Славейков прекрачва прага на вдовицата на държавника Христо Белчев, за да останат заедно завинаги. Въпреки че поетът е недъгав и странен, а тя е една от най-красивите и ухажвани жени в България, любовта им е далеч по-дълбока от условностите на физиката. Интелектуални двигатели на цялата нация, последните си дни заедно Мара Белчева и Пенчо Славейков прекарват край езерото Комо, където поетът опитва да се възстанови от многобройните болести и униженията, нанесени му в родината. На 12 май 1912 година Славейков издъхва в ръцете й. Тя ходи на гроба му до края на живота си през 1937-а, заявявайки, че всеки техен ден заедно се равнява на година любов…

 

 

Баща и син Славейкови в центъра на София

 

« назад към статиите